От какво бягаха и към какво “бягаха” младите българи, а и не само българи (и не само млади), по времето на реалния социализъм – включително и моя милост? Пресичаха граници, преплуваха през реки и морета, привързваха се под железопътни вагони, стреляха ги в гръб и ги хвърляха в оврази и плитки гробове край границата, затваряха ги с години за „измяна на Родината“. Те бягаха към свободата, към място, където зачитат достойнството на човешката личност и правото им да мислят и изразяват своето мнение, без да бъдат натикани в затвора за това. Бягаха и от „борците срещу фашизма и капитализма“, от нискочелите властници с каскети, от милиционерите, от манталитета на победилата „класа хегемон“, от сивотата и униформената унила реалност на марксисткия сталинизъм и диктатурата на пролетариата. Западът беше Статуята на Свободата, факлата на цветния, многообразен жив свят, където, вместо масови песни за Съветската армия, звучеше рокендрол, а хората бяха облечени не в мрачни шаячни дрехи и ватенки, а в разноцветни дрехи и имаха право да носят джинси и дълги коси.
Всъщност, хората бягаха от ужаса на обществата, където беше наложена догматиката на „класовата борба“ за унищожаване на различните, непринадлежащи към правилния слой на обществото, както и на идеологическите „врагове“. Тоест, всички онези, които се противопоставяха на най-ниския общ знаменател, обозначен от примитивни, зли хора, движени от „вековната злоба на роба“ и от ресантиман към всичко, което ги превъзхожда в естествената житейска борба, в която работливият, способният и предприемчивият има заслужено предимство. Всеки, който изповядваше оригинални, несъгласни мисли или чието поведение се отличаваше от наложения конформизъм, биваше смазан, изтръгнат заедно с корените си, ликвидиран, или поне прокуден от родното си място. Парадоксално, но тази догматика беше основана и прикрита като паразитен принцип върху вековната религиозна традиция на съчувствие към бедните, онеправданите и нещастните, изопачавайки идеята за братство, равенство и справедливост, след като предварително бе отхвърлила най-основното, а именно Присъствието на Господ в този свят и между хората. Така бе станало възможно да се стреля иззад бруствера на „братството и равенството“ срещу бягащи и беззащитни хора и да се извършат неописуемите жестокости на комунизма през 20. век. Оправданието бе великата цел да се създаде новият „класово правилен“ човек, изповядващ единствено правилната и възможна „правда“ – дори най-важният комунистически вестник издевателски носеше името „Правда“.
Такава беше догматиката на тоталитарния болшевишки строй и той се провали по най-позорен начин след като взе сто милиона човешки живота. Но почти едновременно и паралелно с неговия провал, като някакъв двойник, споделящ общ генезис с него, се появи призракът на либералния западен неомарксизъм и започна да броди из Европа, започвайки от Франкфуртските мислители като Маркузе и подобните му кандидат-инженери на човечеството, като попътно загребваше с шепи ту от екзистенциализма на Жан Пол Сартр, ту от мъгливите фантазии за социализъм с „човешко лице“ на Берлингуер и пр. Макар и с несравнима култура, ерудиция и академични знания в сравнение с монументалната закостенялост и железобетонна тъпота на комунистическите вождове от Политбюрата от Соцлагера, западните либерални неомарксисти винаги са имали същия общ враг, срещу когото десетилетия се бе борил и Съветския съюз, а именно „фашизма и капитализма“. С други думи, това е била една обща борба и между тях винаги е имало една братска дружба, споявана от общият им генезис, макар и на повърхността да е имало известни различия. Но този път Маркс бе дегизиран като защитник не само на една класа-хегемон, а на цял рояк от експоненциално увеличаващ се брой „жертви“ на фашизма и капитализма. Естествено, начело на атаката беше поставен непревзимаемият и неуязвим щит на Холокоста, зад който всеки, който се осмеляваше да протестира срещу похода на „прогресивните сили“, можеше незабавно да бъде уязвен и отстрелян публично като фашист. По аналогия, доколкото се слагаше удобен знак на равенство межди фашисти и национал-социалисти, с което се избягваше споменаването, че партията на Хитлер беше социалистическа и работническа, тоест срамно идеологически подобна на комунистическите партии, можеше да се използва и съкратеното название “наци”, за да се заклейми като привърженик на идеологията за расовото превъзходство и като расист всеки, който дръзне да изкаже някакво съждение за статистически или други разлики между отделните национални или биологични различия между хората.
Постепенно всеки опит да се откроят някакви междучовешки различия с цел да се разбере или обсъжда човешкото поведение, патология или проблеми – и да се търси тяхното смислено решение – биваха в спешен порядък и с крясъци осуетени с обвинения в дискриминация. А способността да дискриминираш стои в основата на способността да мислиш и отказът от нея означава да се превърнеш в програмиран да не мисли социален робот. В дискриминация „срещу“ нещо или някого започнаха да се превръщат не само споменаванията за определени социални патологии всред малцинствени и религиозни групи, но и се разрасна лавината от обвинения срещу репресивните бели хетеросексуални мъже, възпитавани в християнската вяра – те са споменавани като основни източници на насилие и подтисничество в света, а техните жертви са хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Всъщност, от десетилетия тези „различни“ се радваха на всеобща толерантност и небивал културен и финансов разцвет в западното цивилизационно пространство, който беше смутен единствено от епидемията ХИВ, но това не беше по вина на опресивните хетеросексуалисти. Най-мощният изблик на обвинителната реторика за подтисничество, обаче, се разгърна върху въглените, оставени още от първоначалните боркини за права, марксистките от типа на Роза Люксембург и Клара Цеткин. Модерните прогресистки и феминистки войнствено превърнаха тази лява искра в пожар, който съвсем целенасочено заплашва да унищожи семейното огнището на човека и да разруши взаимоотношенията между мъжът и жената, представяйки ги като борба за власт и надмощие. Резултатът от такава борба, ако се увенчае с успех, потенциално е трансформацията на мъжете в безволни феминизирани кастрати, а на жените – в същества, повалящи насилници мъже под път и над път с един единствен каратистки удари в тестикулите, поради неволно сексистко оглеждане на техните задни части. В борбата, наред с истеричните викове из университетските кампуси и публичните демонстрации с вулварни шапки на главата, се намесиха и перфидните и мощно представени от адвокати специализирани групи в многомилионни процеси за „нарушени права“. Те стояха зад ескалиращите претенции за компенсации на Me Too и Black Lives Matter.
Разбира се, под това привидно справедливо възмущение срещу отделните форми на дискриминация срещу „различните“, освен заграбването на специални и изключителни групови права и привилегии, се криеше и една друга претенция: че тези групи и движения се борят за свободата на различията, за мултикултурните ценности, за справедливостта и, разбира се, за братството и равенството, а много често и за любовта, защото всеки, който се осмеляваше да възрази срещу тяхната необхватна претенция за морално превъзходство, биваше обвинен в „език на омразата“. За съжаление, тази многопосочна културна и правна агресия доведе до кодифициране на „позволения“ език, до инкриминиране като престъпление на най-човешкото право да казваш това което мислиш и да изразяваш публично съмнение в официалната лява доктрина. Тоест, свободата на словото, съвестта и речта бяха отнети неусетно от нормалния, обикновен, западен човек и особено от белия мъж-християнин, а нашият някогашен еталон за свобода беше редуциран до уплашен за работата си и за репутацията си свит и цензуриран буржоа, който плахо очаква да му отрежат главата. Това можеха да сторят, ако не неговите сънародници или сънароднички, които биха се задоволили просто да го съдят за някаква дискриминация, то нахлулите в неговите градове ислямисти-мултикултуралисти, които упражняват своята версия на протест срещу колониализма или разбиране за религиозна свобода с ханджари или ятагани според древната си традиция.
Последният и най-потенциално разрушителен удар не само за енергетиката, но и по цялостната организация на стопанския живот на планетата, е обвинението срещу човечеството за това, че затопля Земята и в близките години ще я удави в потоп от стопени ледници или ще я изгори в небивали пожари и обезлесяване – само защото произвежда СО2. Това се твърди с апломб от тежки политици, забогатели неимоверно от тази толкова недостоверна форма на шантаж, упражняван върху най-отговорните икономики в света или се изкрещява с изкривено от озлобление личице от полу-дете, впрегнато в продукцията на една глобална лъжа и несъмнен политически рекет. Кресчендото на това зелено ляво достигна до такива висоти или по-скоро дълбини, че напоследък се появиха алармисти, които заявиха, че те няма да допуснат повече експлоатацията и измъчването на рибите в океана, а друг прогресивен учен дори предложи да изяждаме починалите хора, с цел да използваме техните протеини и по този начин да спасим планетата. Но нека да свалим маската на тези „прогресивни“ люде, праведно загрижени за нашето всеобщо добро. Под нея се вижда следното:
Абсолютна лъжа, е че те се борят за правото на различност, за свободата на личността, че са мултикултурните либерални стожери, стоящи срещу фашистите и нацистите, които искат да поробят Европа и Америка и да пратят в концлагери противниците си.
Впрочем, те винаги и оглушително мълчат, когато стане дума за Гулаг и 100 милиона жертви на комунизма. Защо? Защото те са мекият вариант на същото, но от западната страна на монетата. Защото са идеологично близки и в пазвата до сърцето им е снимката на Че Гевара, а в библиотеката им, вместо Библията, е Капиталът на Маркс. Това са хора, които са заели катедрите в най-големите световни Университети по хуманитарни дисциплини и история, в най-важни съдилища и медии, в Холивуд, в профсъюзите, в училищата и парадоксално, в немалко глобални корпорации и даже банки. Те са в световни организации, в зелени и феминистки движения и партии, в правозащитни НПО-та, те са в ЕС и в Демократическата Партия на САЩ. Те са навсякъде, те размахват остена на политическата коректност и неотклонно се стремят да променят този свят и да постигнат по друг начин онова, което комунистите не успяха. А именно, да създадат един нов глобален ред и един нов глобален човек. Той, обаче, не трябва да е с бял цвят на кожата, не трябва да е християнин и, ако е възможно, трябва да има неутрален пол.
Най-големият враг на тази идея засега е капитализмът. С фашизма и нацизма, макар че борбата им продължава, левите все пак се справят, ако и да се стряскат редовно от разни рецидиви.
Все им се струва, че Тръмп е всъщност маршал Гьоринг, защото има някаква германическа прилика между тях; или че всички германци са скрити неофашисти, нищо че са по-ниски от тревата. Докато от другата страна, откъм Путин, се твърди, че е общоизвестно, че украинците са фашисти и бандеровци и че поляците се въоръжават, за да нападнат Русия, точно както го направиха през 1939 г. Реториката от този тип не познава умора и действа лесно върху ограничените умове навсякъде по света. Капитализмът, обаче, продължава много да плаши левия прогресивен неомарксист, поради това, че е неуморно продуктивен, креативен и рационален и че въпреки всичките си недостатъци, благодарение на него, никога досега човечеството не е живяло по-добре и не е имало по-малко умиращи от глад и болести в историята. А ако хората живеят по-добре, ако се намерят начини да има растеж и същевременно природата да бъде още по-добре защитена, ако потенциалните „жертви на експлоатация“ и дискриминация съвсем изчезнат, тогава какво ще защитават левите? Бърни Сандърс, открит марксист и троцкист, обвини Елизабет Уорън, че е капиталист, което според него е абсолютно срамно. А самият Бърни се кани да стане президент на Америка и при предишните избори за него гласуваха милиони – и то млади хора. Какво ще предложи той, ако не се спомине междувременно, освен „Граби награбленое!“, а след това и конфискация на 99 % от имуществото на богатите? За това става дума днес в Америка. Такава е алтернативата. Ами ако се окаже, че жените в модерните общества всъщност изобщо не споделят разюзданите атаки срещу своите подтиквани от тестостерон „потисници“ и не се бият с тях, а най-нежно ги обичат, както повелява природата на мъжа и жената? Можем ли да се надяваме на здравия разум и на нормалността?
За ужас на поколението от някогашните бегълци от социалистическия свят, това, в което се е превърнала една голяма част от елита на Свободния свят, напомня все повече на кошмара на комунистическата идеология, преследващ абсолютно същите цели и намерения, но с други средства.
Под знака на толерантността и защитата на различието, спешно се установява левичарската диктатура на политическата коректност с всички възможни инструменти, включително съдебни, медийни и образователни. Наистина, още не са го докарали до сталинистките show trials, но кафкианските процеси на политкоректното публично осъждане и унищожение на репутации са всекидневно явление. Възниква въпросът: какъв път да изберат онези, които са пред прага на живота? Днешните млади българи масово следват в западните университети, където догматиката на неомарксизма очевидно доминира. Те не са избягали като нас да търсят свободата, а са отишли доброволно да потърсят истинско образование и да усвоят „високата западна култура“. Но там ги чака не само цивилизационната западна традиция, но и образно казано, професор Бърни и цели катедри от неомарксистки професори, плюс крайно възбудими състуденти-прогресисти и левичари, които не търпят никаква идеологическа конкуренция. Те крещят: „Ако не си с нас, си против нас! Бандера Роса, тръгвай с нас, напред след Че и Антифа!“. Тук в България младият човек е оставил бленуващите по социализма на бай Тошо изкопаеми палеокомунисти, а там се оказва, че го чакат неокомунистите от западния бранш. И, както би казал драматургът: PC or PC, this is the question! Другояче казано, Politically Correct or Politically Conservative, this is the question! Политически коректен или политически консервативен – ляв или десен – това е въпросът! Особено за онези, които лесно се дезориентират. А в крайна сметка става въпрос за избор между нормално и ненормално в най-човешки и неполитически смисъл. Това е по-важно от битката за Курск или десанта в Нормандия. Think about it!
