Създаването на ефикасна регулаторна рамка е едно от най-големите предизвикателства пред световната икономика. В динамичната среда, в която се намираме, най-вече заради глобализацията, дигитализацията и предизвикателствата като бързопроменящите се климатични и социални условия, законодателите трябва да успеят да отговорят на нуждите на хората и пазара. Накратко: комплексността на проблемите на икономиката изисква комплексни регулации, които да бъдат ефективни и да създадат конкурентна и справедлива среда.
Не е тайна, че причината за икономическия бум, който успя да изкара милиони души от бедността в световен мащаб и да им даде шанс за развитие и реализация в последните няколко десетилетия, е либерализирането на икономиката и най-вече издигането в култ на икономическата свобода – както от международни и транснационални организации през националните държави, така и до частните компании и неправителствения сектор. Макар и през втората половина на ХХ век идеята за възможно най-дерегулиран пазар да е възприета като основна икономическа мантра от много държави, този модел не успява да отговори на много предизвикателства, като понякога неоснователно омаловажава или игнорира идеи като устойчивото развитие, опазването на индивидите от социална и икономическа експлоатация или защитата на околната среда и точно поради тези причини регулирането на пазарите е „необходимост“, от която не можем да избягаме и трябва да бъде възприето като норма, имаща за цел да създаде стабилност, ефикасност и справедливост в икономическите взаимоотношения между хората. За жизненоважната роля на икономическата свобода, за успеха на една икономика свидетелстват десетки проучвания и класации – достатъчно е да погледнем, което и да е проучване, касаещо икономическата свобода, че най-проспериращи, богати и бързоразвиващи се държави са тези, които приемат въпросния принцип за основен двигател за икономическия си прогрес. В проучването на Херитидж Фондейшън и Уол Стрийт Джърнал за икономическа свобода за 2017 година, в топ 20 можем да открием държави като: Сингапур, Германия, Чили, Дания, Естония, САЩ, Нидерландия и Люксембург, страни, които са абсолютно разнородни в своите демографски и географски дадености, както и с тотално различни социални, икономически и културни модели, но които имат най-високия стандарт и качество на живот в световен мащаб. Обединяващият ги фактор е приемането на икономическата свобода под формата на гарантирането на икономическата инициатива на индивидите и адекватната защита на техните права и свободи като жизненоважен критерий за просперитета на една нация. Тук е мястото да споменем, че икономическата свобода не е равнозначна на юридическата свобода – тя няма за цел да даде пълна свобода на икономическите агенти в един тотално дерегулиран пазар, с ниски данъци и административни изисквания, а по-скоро цели да създаде ясно разписани правила, които да ръководят тяхното поведение, позволявайки им икономическата инициатива да остане в тях.
За съжаление, последното десетилетие, най-вече на Стария континент под егидата на Европейския съюз, е белязано от все по-тежки и сложни регулаторни режими, които малко по малко отнемат от икономическите права и свободи на индивидите, за сметка на грандомански и централизирани планове, които целят да постигнат желан резултат и прокарване на икономически необосновани политики на всяка цена, дори и това да коства благополучието на индивидите и бизнеса. Поради тази причина създаването на регулаторни рамки, които не възпрепятстват предприемачеството и свободата на действие на икономическите агенти, е есенциално за просперитета на всяка една икономика. Два основни въпроса стоят пред това предизвикателство – от една страна, трябва да се намери отговор на въпроса „Кой е компетентен да създава регулациите?“, а от друга страна, какво да бъде съдържанието на регулациите.
До средата на ХХ век, националните държави са единствените субекти, които имат ексклузивната власт да регулират пазара. Динамиката на икономическото развитие в световен мащаб обаче поставя сериозни предизвикателства пред този техен прерогатив и тяхната законодателна роля да намалява. Глобализацията и икономическите взаимовръзки и отношения създават среда, в която често пазарът е de facto извън обхвата на компетенцията на държавните органи и те се оказват непосилни да създадат правила или същите нямат никакъв ефект. Причината за това е засилващата се роля на международното право, което навлиза във все повече сфери от нашия живот, както и „глобализирането“ на капитала и дружествата, които все по-често имат транснационален характер и тяхната дейност прехвърля националните граници. Възходът на транснационалните компании е съпътстван и от благоприятна среда, която позволява ускорението на този процес. През 70-те години редица икономисти създават концепцията, че просперитетът и забогатяването на народите е силно свързано с икономическата свобода на хората. Освен това, в същия период се поражда и идеята, че успешните регулации и закони трябва да бъдат базирани на научни принципи като анализиране на емпирични данни, които да гарантират ефективността на една мярка. Така се заражда и идеята за проучвания на базата на пазарни механизми, които имат за цел да създадат възможно най-ефикасната и справедлива икономическа среда на един пазар, в който ролята на индивидите и частния сектор е водеща. Така се стига и до 1994 година, когато известният британски социолог, писател и предприемач Джон Елкингтън създава идеята за Triple P’s – People, Profit, Planet (прев. англ. „Трите П-та – Хора, Печалба, Планета). Според него дерегулираният пазар води до сериозна нестабилност заради издигането в култ на минимизирането на разходите и възможно най-висока печалба в краткосрочен план, което води до това, че много от компаниите не интернализират реалната цена, която се плаща като последствие от тяхната дейност. Елкингтън вижда компаниите като собствени организми, които сами трябва да поемат отговорност и да се „саморегулират“. Така се поражда и корпоративната социална отговорност, която само за 10 години след теорията на Елкингтън е възприета масово в световен мащаб. Според проучване на консултантската компания „МакКинсий“ през 2005 година, 95% от компаниите смятат, че печалбата не е единствената цел на една компания и тя има други задължения като създаване на устойчиво и дългосрочно развитие, гарантиране на благополучието на служителите си и опазването на околната среда. Така държавата е заместена от частните компании като основен инициатор на създаване на регулаторни норми. Тази идея, носеща названието „метарегулиране“ (идеята, че компаниите са оставени да се саморегулират) гарантира, че възприетите мерки ще бъдат обосновани на база пазарни принципи и че икономическата инициатива в дългосрочен план ще бъде защитена, а компаниите ще могат да оперират ефективно.
В същото време, след края на Втората световна война и появата на международните организации в почти всяка сфера на нашия живот, компетенции, които са били смятани за прерогатив на националните държави и техните законодателства, вече са в компетенцията на международното право. Най-явен е примерът в околната среда, където националните регулации са длъжни да отговарят на международни норми и стандарти. В своя генезис много от международните документи имат само символичен и необвързващ характер, но във всеки един момент те могат да бъдат възприети като актове, от които произтича правен ефект или след продължителното им и доброволно имплементиране от държавите да се превърнат в „обичайно право“. Трябва да се спомене и ролята на квазидържавните органи и най-вече Европейският съюз, който е източник на повечето от регулациите, които се приемат от държави членки. Поради своята специфика ЕС може да бъде считан като държава сам по себе си заради огромната компетенция, която притежава в редица сфери от нашия живот, делегирана му от националните държави, които са част от него.
И въпреки всички изброени горе факти националната държава все още остава основният субект, който извършва регулаторните функции. Последните 20 години намалиха до известна степен влиянието на държавата, но въпреки това тя намира начин да трансформира своето функциониране. В редица страни, особено в Западния свят, държавните органи предпочитат да си взаимодействат с частния сектор и да „трансформират“ правилата, наложени на компаниите от самите тях като вид саморегулиране в правни норми. Този подход на корегулиране, където практиките на частните компании се превръщат в нормативни правила с голям успех, е възприет в страни като например Нидерландия, а данните показват, че регулаторните рамки, които се пораждат от такъв вид взаимоотношения, са по-ефикасни, справедливи и имат по-благоприятен ефект върху икономиката. Причината за това се крие, че компаниите сами знаят кое е най-доброто решение в дългосрочен план за развитието и растежа на тяхната дейност. В същото време в един глобализиран и дигитализиран свят техните действия са под тежък мониторинг от страна на обществото и всякакви действия от тяхна страна, които могат да бъдат считани като неморални, накърняващи обществения интерес или поставящи обществото в опасност, често могат да доведат до негативен финансов и икономически ефект за компанията.
Въпреки намаляващата значимост на националната държава, що се касае инициирането на регулаторни правила, тяхната роля все още е голяма и те носят отговорността да създават благоприятни условия на пазара. В този контекст трябва да се разгледат няколко похвати на създаване на регулаторни рамки, при които икономическата свобода на икономическите агенти не е ограничена и тяхната инициатива и поле за действие са поставени в рамка, която не нарушава възможността им да взимат невъзпрепятствано решения как да оперират своята дейност.
Един от най-популярните подходи, особено във финансовия сектор, е този на comply or explain (прев. англ. приеми или обясни), който е изключително популярен в Обединеното кралство, Германия и Нидерландия. Вместо да налага императивни правила, регулаторният орган създава код за поведение, който компаниите, които оперират на пазара, трябва или да приемат, или ако откажат, обосновано да изложат обяснение за своето решение. Въпросният подход създава гъвкавост на регулаторната рамка и позволява компаниите да имат голямо поле за действие, запазвайки тяхната конкурентноспособност и свобода, като в същото време задава и един базисен минимум от правила, които да гарантират стабилност и честност на пазара. Освен това, той е съвместим и с динамичните и бързи промени, които често диктуват правилата в икономическите взаимоотношения в настоящето. Така частните компании могат да създават свой модел, а не са длъжни да се съобразяват с абстрактни и генерални правила, които често могат да бъдат косвено в ущърб на един или друг участник на пазара и да поставят конкурентоспособността в опасност. Целта на този тип регулиране е да няма правни последствия за поведението на икономическите агенти, а свободният пазар сам да решава дали действията и стандартите на компаниите трябва да бъдат санкционирани. Понеже принципът изисква да представят обяснения пред инвеститорите, те сами могат да решат дали тяхното решение да не се съобразят с някое правило не е прекалено рисково и не би имало негативен ефект върху тяхната инвестиция. Данните показват, че въпросният модел е белязан от сравнителен успех, а инвеститорите рядко поемат риск да инвестират в компания, която не играе по правилата и не възприема общоприетите стандарти.
Регулаторните рамки на Европейския съюз, най-вече в сферата на околната среда, имат друг подход, който също оставя поле за действие на участниците в пазара. Европейските регулаторни органи създават модел, който поставя цели, които трябва да бъдат изпълнени, а икономическите агенти сами решават как това да се случи – при какви обстоятелства, с какви инструменти и с какво темпо да бъдат имплементирани мерките до завършването на крайния срок. Един от най-известните примери за такъв тип регулация е Стратегията „Европа 2020“, която поставя за цел 20% от произведената енергия от държавите членки да бъдат от възобновяеми източници. В случая държавите и участниците в националния енергиен пазар сами могат да решат кой вид би бил най-подходящ и ефективен, за да се достигнат предвидените цели. Подобен подход е и създаването на квоти и цени за извършването на определена дейност – например такъв е похватът на Европейската система за търгуване на емисии, която поставя абсолютен лимит на възможните вредни емисии на територията на ЕС, а после разпределя на всяка държава членка квоти, които определят колко емисии могат да бъдат емитирани от всяка една от тях. Емисиите са инструмент, който може да бъде търгуван и разменян между държавите членки, което им позволява макар и ненапълно да водят политики, които макар и сериозно рестриктирани запазват частично тяхната свобода на действие. Въпросните регулаторни рамки, базирани на квоти, все пак представляват сериозен риск пред конкурентоспособността на ЕС в световен мащаб, що се касае до икономическите им отношения с останалия свят.
Комплексността на пазарите и глобализиращата се световната икономика са сериозно предизвикателство пред регулаторните режими и няма да е грешно, ако заключим, че все още няма универсален подход или модел, който да гарантира, от една страна, справедливост и ефикасност за всички заинтересовани групи, а, от друга страна, да гарантира конкурентноспособност и свобода на инициативата и действие за всички участници на пазара. Затова и все повече се вижда, че моделите, които се възприемат и имплементират са по-скоро ad hoc решения, които от прагматична гледна точка са показали, че в контекста на своето време и своето място са работили ефективно. Единственото сигурно е, че икономическата свобода на индивида е основният двигател на икономическия и социален прогрес, а нейното опазване и промотиране е гаранция за просперитет.
