“A l’exemple de Saturne, la révolution dévore ses enfants”
Jacques Mallet du Pan, Considérations sur la nature de la Révolution de France, et sur les causes qui en prolongent la durée (1793)
Noblesse oblige, заедно с принципите и последователността да кажем отново следното – не съществува такова нещо като „език на омразата“. Дори когато става въпрос за политически противници. Последният мини-скандал в Републиката е свърза с реплика на „еколога“ Тома Белев, която беше нарочена за „антисемитзъм“. Всъщност става дума за обикновена, макар и доста нескопосана шега. Има хиляда други причини да се ненавижда зелената чума, но тази не е една от тях. Съвсем друга тема е обаче, къде е възмущението на медиите, присъдружни на ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩНОСТ, които пишат дълги анализи за всеки среден пръст и всяко миниатюрно отклонение от правата линия на „либералните ценности“.
Въпросната шега, както вече споменах е в най-лошия случай проява на лош вкус. Антизабавна, което е по-голям проблем. Също така – базирана на изцяло грешна идеология, грешни предпоставки, исторически невярна и най-вече – продукт на опасната екологична идея на една ученичка, която не ходи на училище за справяне с илюзорни проблеми. Това е далеч по-голям проблем, отколкото смехотворното търсене на какво да се обидиш във всяка тъпа шега.
Разбирам, че е предизборна кампания, но е особено забавно, политически лица, които до вчера са си създавали образ на „тежки“ и „крайни“ по редица въпроси изведнъж да станат толкова чувствителни. Това издава най-малкото непоследователност, а на практика – девалвира всякакво публично говорене от позицията на защитник на свободата на словото. Всъщност това е неволно признаване на термини, както и влизането в дискурса, че има неща, които не могат да се казват. Съжалявам, но аз отказвам да призная победа за тези, които смятат, че словото трябва да бъде регулирано.
Като стана въпрос за тях – там лицемерието придобива далеч по-огромни размери – по цели две линии. Първата е оглушителната тишина.
Няма го Дайнов да вижда кафяви ризи и „фашисти“ навсякъде.
Смилов не е написал текст, който със сигурност преди това е декламирал пред огледалото.
Дичев няма материал, написан със сълзливо-обиден тон на настъпен пенсионер в градския транспорт.
Не е пуснато в DW, след което препечатано по всички други медии, които уж нямат нищо общо помежду си и не подкрепят никакво политическо формирование.
Същите не са пуснали доноси до всякакви международни медии и неправителствени организации.
Едни и същи „интелектуалци“ не са написали „петиция“.
Липсва ми позьорското възмущение, като това след мача с Англия.
Защото този път е от „наш‘те“, нали?
Втората линия е подобна – къде изчезна сега „езика на омразата“? Къде изчезнаха защитниците на това, хора да се наказват за това, че са си позволили да имат мнение? Къде изчезнаха всички тези привърженици на цензурата за думички, които по примера на „големите батковци“ пригласяха на медийно-финансово-политически инструментариум, който принуди корпорациите да въвеждат следена за „лоши изрази“? Тишина. Няма го революционния плам, защото както всяка друга революция в историята и „либералната“ изяжда децата си, а способите ѝ се обръщат срещу тези, които ги измислиха.
Има хиляди други причини да се критикуват така наречените „зелени“. Това не е една от тях.
За да повторим отново – „език на омразата“ не съществува. Това е термин, измислен с цел контрол на публичното говорене от тези, които сега страдат от собственото си оръжие.
