2019 г е може би най-важната за българските медии през последното десетилетие. Не заради някоя голяма сделка в областта на медийния сектор или появата на ключов играч в него, а заради дългоотлаганото поставяне на т.нар. “Обществени медии” в центъра на дискусията, при това не само за свободата на словото и редакционната политика, но и за финансовото състояние – тема, която обикновено е табу, когато се харчат публични средства.
Анализът на тези събития обаче изисква осмисляне на самото понятие обществени медии и смисъла на тяхното съществуване. Обществената медия, както става дума от самото наименование, следва да бъде собственост на обществото и като такава да защитава неговият интерес от правдиво, безпристрастно и плуралистично предоставяне на информация. Нещо повече, обществените медии имат образователна и възпитателна функция. Всичко изброено дотук често се вменява и на частните медии, но едно от основните ни достижения като модерно и цивилизовано западно общество е да умеем да направим разликата между частните и държавните медии, а в това число, и каквито и да е институции.
112 милиона и 24 хиляди лева. Толкова е бюджетът на Българската национална телевизия и Българското национално радио за вече отминаващата 2019 г. Сумата е сериозна. Нито една българска телевизия, да не говорим за радио, не може да се похвали с толкова внушителен финансов ресурс, особено с оглед на това, че той не е обвързан нито с пазарни резултати и постигане на дял, нито с, да си го кажем, разумно разходване на предоставените публични средства. Какви обаче са резултатите от този финансов комфорт? Най-кратко казано – незадоволителен.
Обществените медии не успяват да изпълнят основната си функция – да информират правдиво възможно най-голямата част от обществото, с чиито данъци се издържат. Аргументът, че обществена медия не трябва да гони рейтинг, е нонсенс, тъй като рейтингът по същество представлява достигане до по-голяма аудитория, а какъв друг би могъл да бъде мотивът за функционирането на една държавна медия? В този дух е изключително важно, наред с разговорът за свободата на медиите, а може би дори с приоритет над него, да бъде обсъдена и финансовият аспект от съществуването на медиите на държавна издръжка. През 2019 г станахме свидетели на вдигане на част от завесата на финансирането на Българската национална телевизия и Българското национално радио, по отношение на някои от заплатите на служителите. Притеснителни изглеждат възнаграждения на кореспонденти, надхвърлящи многократно средната заплата на щатните служители на тези медии. Притеснителни изглеждат и възнагражденията на ръководители на отделни звена или на самите обществени медии, които надхвърлят заплатите дори на най-висшите държавни служители. Сиромахомилството никога не е било повод за гордост в дясномислещите хора, тъй че е важно да посочим проблемът не в самите възнаграждения, а в липсата на ефективност срещу тях. И да подчертаем отново, че при подобни резултати срещу отпуснати средства, нито една частна медия не би се придържала към въпросния модел на съществуване и мениджмънта, който го осъществява.
И след като така или иначе съжденията ни насочват към частния медиен сектор, през 2019г. той също не се размина без безпрецедентни събития. Смяната на собствеността на една от големите частни медии, а именно Нова телевизия, и последвалите кадрови промени, изведоха на преден план още един разговор за бъдещето на българските медии. Длъжни ли са собствениците им да съобразяват кадровата си политика с презумпцията, че освобождаването на журналист не е равносилно с това на обикновен служител? Макар и да звучи комичен, този въпрос се оказа изключително актуален през изтичащата година, а мненията по него – коренно противоположни. На пръв поглед е логично, че никой не би трябвало да се меси в автономните решения на собственик на бизнес, независимо дали той е медиен или не, стига да са съобразени с българското законодателство и трудовия кодекс.
Този пръв поглед обаче бе категорично пропуснат от мнозина, които видяха в тези промени атака срещу свободната журналистика и свободата на словото. Журналистите Миролюба Бенатова и Генка Шикерова бяха обявени за жертви в тази атака, а източниците ѝ варираха от собственика на телевизията до най-високите етажи на политическия елит. Не бе зададен въпросът с какво тези журналисти са били визирания елит или собственика на медията, за да се прибегне до описваните като репресивни мерки. Не бе потърсен и финансов мотив за вземането на решението те да се разделят с настоящия си работодател. Истината за случилото се в Нова телевизия, разбира се, ще остане в самата телевизия и в замесените участници. По-важна е обаче зададената тенденция да се оказва натиск върху собствениците на медии да не ги управляват според своите разбирания, тъй като това би било заплаха срещу свободата на словото. Свободни пазарни икономически модели тук са категорични – собственикът на частния бизнес има и следва да има пълна свобода в управлението му, стига по този начин да не нарушава законодателството. Все още в българското законодателство никъде не е записано, че е незаконно да бъдат уволнявани журналисти и слава богу. Колкото по-бързо дясната икономическа мисъл надделее над ляволибералните разбирания за абсолютно налагане на волята на чуждата воля над частния бизнес, толкова по-добре. Защото докато днес се обсъжда случилото се в Нова телевизия, то утре този модел ще бъде наложен във всяка една медия.
Което пък ни препраща към следващия основен обект на анализ през медийната 2019 г в България, който съпъстваше изминалата изборна кампания за местна власт. В самото й начало електронният сайт ПИК публикува снимки на съпругата на участник в кметската надпревара в София, които предизвикаха вълна от възмущение. Възмущение не към фотографираната в неприлични порнографски сцени жена, а към медията, която си е позволила да ги публикува. Право на всеки един български гражданин, от което всеки един се възползва ежедневно, е, да се възмущава от каквото реши. Когато обаче възмутата премина към призиви за забрана на медии, то проблемът отново се превръща в по-сериозен. Анализът му пък ни връща към генезиса на различните типове медии и по-специално жълтите такива. Под жълти медии тук трябва да се разбират издания, електронни или печатни, които целят привличане на аудитория чрез публикуване на скандално съдържание, което макар да се движи по ръба на истината, не навлиза грубо в територията на фалшивите новини. Този тип медии съществуват не от вчера и виреят в почти всички краища на света. Информационният сайт ПИК категорично е такава медия, по желание и сътворение на своя създател и работещите в него. Дали одобряваме или не няма особено значение, докато не достигнем до въпросът – има ли право да съществува? Отговорът отново е очевиден за всеки дясномислещ човек – стига да не нарушава българското законодателство и да не се издържа с парите на данъкоплатците, разбира се, че има. Когато избухна скандалът с голите снимки на жената до архитект Борислав Игнатов веднага се сетих за историята на американският прокурор Марша Кларк, основен обвинител по време на делото срещу О Джей Симсън, един от може би най-подробно отразяваните съдебни процеси в историята въобще. В ключов момент от делото американският таблоид National Enquirer публикува нейни голи снимки. Ситуацията е още по-деликатна именно заради засиления медиен интерес, превърнал както обвинението, така и защитата в процеса в едни от най-известните хора в САЩ по това време. Разбира се, реакциите към снимките са разнопосочни, каквито са и настроенията около самия процес. Интересното обаче е, че никой не подлага на съмнение правото на изданието да ги публикува. Защото, независимо дали това решение е безвкусно или дори вулгарно, то все пак не е незаконно и е гарантирано в правото на изразяване, защитено от американската конституция.
Случилото се в България по време на предизборната кампания не е много по-различно от описания по-горе скандал. Единствената разлика се намира в това, че като че ли българското общество все още не е достатъчно узряло, за да се възмути от нещо, без да желае да го забрани. Забраната е най-лесното решение, независимо дали става дума за това какво може да се публикува или кой да бъде освободен от дадена медия. Забраната също така е единственото нещо, което категорично може да сложи край на опитите за утвърждаване на медиен плурализъм и свобода на словото в България. Опити, които макар своите трудни моменти, успяха да запазят своята целеустременост и през 2019 г. Предстои да видим дали това ще е така и през 2020 г.
