Защо българската обсесия е по Македония, а не по Одринска Тракия?

2022-а година сме.  България току що загуби поредната си македонска война, четвърта поред. Както обикновено,  загуби  от Антантата. Този съюз, на пръв поглед отдавна несъществуващ, между Франция, Великобритания, САЩ и Русия, възкръсна  път, за да се противопостави на България в опита и да присъедини Македония към себе си.  Как да спечелим срещу САЩ, Великобритания, Франция и Русия едновременно? Слава Богу, поне този път победата им беше безкръвна, не доведе до стотици хиляди български жертви, нито до национална катастрофа. Но на Балканите всичко е временно. Убеден съм, че след 4-тата македнска война, която току що загубихме, ще има и пета, и шеста. Изглежда,  България няма друга историческа мисия извън освобождението на Македония. Изглежда тайка, сякаш съществуването на България е обвързано с това да освободи Македония и дори когато Македония е де факто свободна държава, България не мирясва.  Целта на тая статия е да отговори поне частично на въпроса – откъде е тази българска обсесия по Македония? Какво става? Ако обобщим историята ни за последния век, тя се изразява в рпериодичното повторение на една конвулсия – опит на България да присъедини Македония към себе си, който тя губи, обикновено от силиоте на Антантата, след което всичко започва отначало.

„А Одринско? Защо сме се фиксирали в Македония и сме загърбили Одринска Тракия?“ – често се задава този въпрос. Аз съм беломорски българин и фамилията ми се мести в България чак през 1945 г., с последния влак или по-точно кабриолет, двуколка с два коня, с която баба ми, 20-годишна (жена?) пресича сама урвите и катърските пътеки на Родопите. Носи две малки деца-годиначета в едната ръка, юзди и камшик в другата (какво нещо е българката…), докато дядо ми гони Михаля из Македония… без да знае къде са жена му и децата му. Често съм си задавал този въпрос. Откъде е тази българска обсесия по Македония, за сметка на всичко останало и въпреки всичко останало? Отговорите са простички и в цифри.

Директната македонска миграция между освобождението и войните е от порядъка на 400 хиляди души. Голяма част от нея се заселва в ключов за политиката на България град – София. Оттам нататък нищо в политиката на България не може да се случи без да се вземе предвид тежката дума на македонската диаспора в София.

Македония дава на България 4-ма министър-председатели, безброй министри, депутати, журналисти, деятели на културата, интелектуалци и политици. Те са звезди на българския небосклон. Те са и убийците на Стамболов и Стамболийски (на първия вероятно със сръбски пари и заради отношението му към Русия, в която македонската диаспора вижда надежда за освобождение, на втория заради обратното – предаване на българските интереси в ръцете на антантата и Кралство Югославия, македонци са създателите на БКП (тесните социалисти на Димитър Благоев-Дядото), лъвовете от Лайпцигския процес (Георги Димитров – Гошо Тарабата, син на македонски мигранти и бъдещ собственик на мавзолей насред София). Според балканиста Дънкан Пери, цитиран от акад. Григор Велев:

– от 1289 офицери в българската армия през 1900 г. 430 (33%) са родом от Македония;
– от 35 000 държавни служители 15 000 (43%) са от Македония;
– от 3412 екзархийски свещеници 1262 (37%) са от Македония. –

Това са данни отпреди илинденските миграции и тези от двете войни. От тези дни е поговорката „един габровец надлъгва двама шопи, а един македонец – двама габровци“.

Македонските мигранти са оперени, отракани, интелигентни, с афинитет към публичните длъжности и политиката. Хенри Ноел Брейлсфърд във великолепната „Македония, нейните народи и нейното бъдеща“ от 1903-а, която препоръчвам с две ръце като най-брилянтния очерк за Македония, от който е взаимствал, междувпрочем, Димитър Талев за неговия „Железен светилник“, потвърждава подозренията ми – „Македонските българи в София се отличават с по-голяма живост на характера и са по-интелигентни от местните, поради което лесно се налагат“, което евентуално обяснява свръхпредставянето им в политиката и държавните служби. Но това е само върхът на айсберга.

Македонската миграция е значително по-стара от XIX и XX век. Малко известно е, че така наречените тронки – район в централна Странджа, говорят македонски диалект и предците им са от Македония.

Хората са като реките – текат от високото към ниското. Мигранти от високите полета на Македония фромират един поток на изток, създал Брацигово, Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Копривщица (махала Арнаут и махала Жупан, третата, махала Тороман, е може би от босненски преселници) и още стотици селища, чак до Малко Търново в Странджа и Девня и Провадия край Варна (последното установено от руски филолог, който открива стотици албанизми в езика на девненските и провадийските българи, които бягат в Бесарабия през 1830-те, заедно с руските войски).

България е полупразна през XV век, това е причината. Празна земя, заселвана (принудително откъм Краището и Македония, един безкраен керван от хора. Знаете ли какво е имало между Карнобат и Истанбул през XV-XVI век? Нищо, в цялата тази златна равнина. Нито едно селище, край Карнобат е свършвало ловното бранище на турските султани, ексклузивна зона за лов, почвала непосредствено след Истанбул. Празна земя, бавно заселвана с „македонци“. Това е и причината разликите между двата диалекта да са толкова малки – разделили са се много късно на диалекти, през XVI-XVII век са започнали диференциация.

Защо са толкова отракани македонските българи в София?

Този въпрос задава Брейсфълд в книгата си. И си отговаря – сигурно защото, макар и идващи от селца, те притежават характерната отраканост и енергичност на градското население, Македония е гъсто населена и селцата са в дефакто градски мрежи, за разлика от рядко населената, селска България, типична с наивността и простодушието си. Сигурно приказката „един габровец надхитря двама шопи, а един македонец двама габровци“ е от тези времена.

В същото време, Брейсфълд обаче казва и нещо напълно различно – в Македония, македонските българи са най-бедното, битово изостанало, живеещо в нищета, селско население – градовете са заети от албанци и турци, които държат административни позиции, власи, които държат кръчмите и малките магазинчета и гърци, които държат търговията. Англичанинът е поканен на българска сватба, в малко македонско селце. Настаняват го в къща с една-единствена стая, без никакви мебели, която споделя с още 15 души. Тази е най-богатата, обясняват му. Другите са още по-зле“. На сватбата Брейлсфърд с изумление научава, че албанският бей ще се ползва от правото на първата нощ, т.е. ще преспи с невестата преди младоженеца. Забележете, годината е вече 1903-а.

Ако твърдението на Брейлсфърд нарушава гордостта ви, успокойте се – всички народи са създадени така, от последните 10 хил. години, в цяла Евразия – всички бъдещи господари са бивши роби, обогатени с агресивните гени на бившите си господари, които са отхвърлили (не без помощта на насила придобитите от тях агресивни гени). Та, алтернативно, македонският българин носи в себе си отракаността, гордостта, жизнеността, енергията и агресивността на трите други македонски народа, с които е във вековен контакт – албанци, власи и гърци, което му е енергия, предприемчивост и експресивност, с която фертилизира целият народен български дух, от Паисий и Вазов, потомъкът на бегълци от албанския терор в Янинско, през възраждането, въстанието, освобождението и енергичния градеж на своя държава, както и с агресивното поведение на България през войните. И тука идваме до отговора на входния въпрос – защо България е обсебена по Македония, а не по „Одринска Тракия“? Заради цифрите. Докато македонската миграция в България е от порядъка на 400 хиляди души, събраните в Дедеагач западнотракийски българи след разорението на селата им през 1913-та, по сведения на Милетич, са 18 хиляди общо. Толкова. Това е истинският размер на българската популация в Беломорска Тракия. 18 хиляди.

„Тракийците” са популация от високата планина, а не от беломорската равнина

Трите най-големи селища на тракийските българи – Манастир, Сачанли и Доган Хисар, всъщност са високо в планината. В равнината на беломорието, български селища на практика няма. Живейте с това. 3. Най-голямото от трите е Сачанли, с 400 къщи. И 150 хиляди глави добитък, което звучи абсурдно днес. Първото училище в Сачанли е открито чак през 1903-а г. от ВМРО. Дотогава, в селото училище няма. Тази любознателност, любов към образованието, толкова характерна за македонските българи и въобще за България, в беломорска Тракия отсъства напълно. Първият учител, млад македонски ентусиаст, пратен от ВМРО, издържал 3 месеца и избягал. ВМРО не се отказало и изпратило втори учител за училището си. Той издържал 4 месеца (данните са на И. Славков). Третият учител е бил прадядо ми. Той издържал цели три години, преди да избяга, защото „много ги обичал, въпреки всичко“. След това учител повече не се появил, до идването на Ангел Попилиев, който идва учител в Съчанли. Поп Илия Ангелов и Терзията са осъдени на 101 години затвор през 1903 г. заради участието си във въстанието. Амнистирани са през 1908 г.

През какво точно са минавали учителите там, за да бягат така, какви са били местните ученици и какво е било отношението на тракийските българи можем само да гадаем, но тези скоропостижни бягства са казващи за характера и привичките на популацията, където Възраждането, изглежда, никога не пристига.

Разбира се, по данни на Никола Инджов, братовчед на баща ми, манастирските българи също са потомци на мигранти от Краище и Македония. Такива са и сачанлийци, по данни на Евлия Челеби, който при посещението си в Сачанли записва лаконично:

Дебелоглави гяури са. Целите в бяло. Носиите им като албанските. Избяга ми роба в селото им и отказаха да го предадат, въпреки настояването на властите.

Третата причина, защо Македония, а не Тракия е, освен в малобройността им, освен неприязънта им към образованието до степен на отказ, е в параноидния, горд, затворен характер на тези твърдоглави планинци, които не биха се оплакали на никого и за нищо, макар да изпитват същите емоции към родните си места като македонските българи – „Пред реките на Вавилон окачих арфата си, там седнах и заплаках“ – както свидетелстват съдбите на Мара Михайлова, моя кръстница (тракийците знаят коя беше Мара), мъжът ѝ Илко Димитров (тракийците добре знаят и той кой беше, останалите –не съвсем), последен ръководител на военизираното крило на тракийската организация, заточен от комунистите до живот в Момчилград, на подписка до края на живота им, в самота и изолация, по искане на гръцкото правителство, наказание за въоръжени наказателни акции на територията на Гърция, продължили и след 9-ти септември 1944-а г.

Извод: Всяка държава има своя държавотворческа група, на чиято енергия и асабия дължи функционирането си и съществуването си. През ПБЦ това са прабългарите. През ВБЦ това са куманите. Третото българско царство се осъществява през македноците и се крепи на енергията и държавническата находчивост и всеотдайност ма македонската диаспора в България. Парадоксално, съдейки по присъствието на македонската диаспора в държавната администрация, армията и управлението на ПБЦ, можем да твърдим, че възкръсването на българската държавност се дължи на македонската миграция в освободените земи и на енергията, с която този (нов) държавотворчески етнос се хвърля да гради авторитетна, силна и компетентна държава. Тази държавотворческа енергия, излъчвана от прабългари и кумани през първите две български царства, през третото се излъчва от македонските мигранти. Естествено, в техния списък, на първо място е освобождението на родните им земи и присъединяването им към новата държава – България. Поради което, Македония, а не Одринска Тракия.

Всяка етническа асабия обаче се изчерпва рано или късно. Днес, до голяма степен, асабията на българските македонци е изчерпана. Изчерпването на асабията на прабългари и на кумани доведе до деградация и деструкция на българската държавност. Как ще се измъкнем от държавната си криза (която е криза на асабията) днес?