Написаното на следващите редове не е задълбочен анализ на болежките на Българската армия или серия от експертни решения за тях. Не само защото обемът, личната ми експертиза по темата или форматът не го позволяват, или дори предполагат. Това е мнението на един редови гражданин за това как тя изглежда отстрани и какво може би трябва да представлява. Това не е мнение на опозицията или властта, не е либерално и може би не напълно консервативно в препоръките си. Може ли да му се има доверие? Вие преценете и ако все пак се натъкнете на непознат термин – приемете, че вероятно значи „скъпо“.
Духът на невидимата армия
Родната армия е почти невидима. Както заради малкия си щат и бюджет, така и поради своята абсолютна безличност. По своята същност тя е част от държавата, и ще си позволя един паралел с народопсихологията и клишираните, но доста верни възприятия. Налице е смущаваща разлика между титаничната по размерите си държавна администрация и миниатюрната ни армия. Първата можем да приемем за лишена от сърце и душа, но с изплуващо в съзнанието лице на сърдита служителка. Втората е донякъде мистична и в някаква степен всеки от нас я носи в сърцето си благодарение на историята, изпълнена със славните и отдавна отминали победи на предците ни, постигнати с висока цена и боен дух. Тя има сърце и душа. Но няма лице.
В последните години в най-добрия случай може да бъде припозната с добродушен, закръглен чичко с мустаци и фуражка. Още по-лошото е, че никой не знае какво прави този мистериозен чичко, често дори самият той. Теоретично армията пази страната във военно и мирно време. От кого и как я пази, са вече въпроси, които рядко се задават, не само защото сме пренебрежима военна сила с малък бюджет и не можем да си позволим лесно да посочим „условния противник“. А такъв в традиционния смисъл просто няма и освен задължителните ни ангажименти като страна членка на НАТО, е време да помислим и за други функции. Сред които са как да подобрим състоянието и дейността на армията, така че тя не само да излезе на светло, но да намери начин да бъде полезна на обществото в мирно време и да е видно, че тя оправдава съществуването си. Така ли е това в момента?
Армията, която воюва със себе си
Според социологическо проучване от „Галъп“ от края на 2017 г, доверието в БА е на нива около 51%, което ѝ отрежда едва ли не почетно място сред институциите по този показател. Традиционно високият процент е едновременно нелогичен и лесно обясним. Недоверие пораждат тромави, неефективни институции, чиито резултати рядко отговарят на очакванията на обществеността. Чудесни примери за това са МВР, прокуратурата, НЗОК и други. Означава ли това, че армията е реформирана и ефективна? Ни най-малко. В последните две десетилетия армията беше преструктурирана, но си остава все така нереформирана. За разлика от другите държавни структури обаче обществеността не очаква нищо от нея, освен периодично да иска повече пари, без да може да обясни какво ще прави с тях, защо това е нужно и как може да бъде рационално. Нещо, с което БА чудесно се справя, или, както гласи крилатата фраза „Не очаквай нищо и остани приятно изненадан“. А причините за ниските към никакви очаквания се коренят основно в поведението ѝ.
През ХХI век БА демонстрира нарушение на социалните взаимоотношения, речта и езика, както и повтарящи се, стереотипни действия. За съжаление, това в пълна степен се припокрива с основните симптоми на аутизма и бързо ще разгледаме четири техни изражения, за да потвърдим диагнозата, преди да започнем все пак да си поставяме някакви цели и да добиваме очаквания.
– неспособност за установяване на отношения с връстници
След премахването на задължителната военна служба, реструктурирането и свиването на БА до днешните нива, е налице постоянен недостиг на професионални военнослужещи, както и постоянно намаляващ брой на запасняци. Видно е, че опитите за подобряване на заплащането, материално-техническата база и изобщо пораждането на интерес сред подрастващите са недостатъчни, неефективни или просто отсъстват. Реално можем да разделим гражданите на две групи – такива, които са отслужили и от опит знаят, че в казармата е гадно, и такива, които не са, но имат същата информация.
В много държави военната служба продължава да е задължителна. В други е обвързана с атрактивни стимули. Но тя е най-вече престижна. Фразата „потомствен военен“ в САЩ например има много по-различно значение от същата, употребена за полицай или военен в България. В родината ни дори има крайно негативна и неуместна поговорка за същите. Промяната на тези нагласи няма да е лесна, но една от обещаващите мерки е въвеждането на доброволна служба и изцяло нов подход към връзките на БА с обществеността. Тази година сходна програма бе обявена във Франция и е прагматично такива усилия да се положат и у нас.
– несподеляне на интереси или чувства с другите (не посочва интересни неща на другите)
Стигаме до друг проблем, пряко свързан с отношенията с обществеността. БА има информационен център. Ако сте наблюдателни, ще видите линк към него на сайта на MOD, умело прикрит сред неща, които изглеждат като рекламни банери от 90-те. На практика не просто пресотдел и PR. Те разполагат с „цяла телевизия“. ВТК (Военнен телевизонен канал), често наричан Величествен ТК, с 24-часова програма и дори YouTube канал, където могат да се намерят предаванията на запис. Често с по-малък брой гледания от общия щат на канала. Има най-разнообразни и в огромната си част съвършено безинтересни за младите хора рубрики. Но пък има ежедневни емисии новини, прогнози за времето и дори спорт благодарение на цели двама спортни журналисти. БА има и вестник. Няма как да не споменем и короната в интернет присъствието на армията – официалния сайт на българските Военноморски сили navy.mod.bg, където бутонът „Начало“ има шанс да ви върне в началото на интернет.
Армията не просто може да бъде представена като вълнуващо и интересно място за смислено кариерно развитие и държавни разходи. Тя може да бъде такава. И да работи ефективно заедно със съпричастния ѝ военнопромишлен комплекс. А в момента всичко изглежда като едно от предаванията на ВТК – „Щрихи от миналото“.
Разбира се, че трябва да има медиен отдел. Министерството на отбраната не може ли да присъства със свои или съвместни продукции/предавания/репортажи в основните телевизионни канали в България, когато това е удачно или нужно? Където всъщност някой ще ги види. Или да гостува активно чрез представители на пресотдела си в популярни публицистични предавания и утринни блокове? Къде по-маловажни неща се обсъждат в много от тях. Разбира се, че може. Българската армия може. А иска ли?
– речта липсва или е неразбираема за околните
БА не е в състояние адекватно да комуникира своите цели, нужди и задачи или да представя себе си в позитивна светлина. Не само медийно. Ярък пример за това са документи като небезизвестната „Програма 2020“, състояща се от равни дози алабализми, откровени глупости и лаконично формулирани цели и насоки, с минимум разяснителна част или обосновка, оставайки смислени предимно за самите военни. За сметка на това в него, както и в малко по-информативния поради своята периодичност Доклад за състоянието на отбраната и въоръжените сили на РБ 2017, натрапчиво присъстват искания за увеличаване на финансирането. Фрази като „В условията на крайно недостатъчна финансова осигуреност…“ вървят ръка за ръка с традиционния похват на военните – плашене със „загуба на съществени отбранителни способности“. Предимно по адрес на военни машини или съединения, които нито са съществени, нито имат остатъчен отбранителен потенциал. А това за съжаление ни води на следващия симптом на общото умствено разстройство.
– занимание с части от обекти или нефункционални елементи от обекти
БА упорито и постоянно демонстрира привързаност към разнообразни нефункционални обекти сред играчките си. Изразява се и „необходимост“ за придобиване на още нефункционални „предмети“. След като с огромни трудности все пак съумяхме да се избавим от абсолютно амортизирания, ненужен и непосилен за поддръжка подводен флот, армията продължава да се държи здраво за големи количества безсмислена ръжда и иска да потопи още средства с крайно съмнителна или откровено липсваща аргументация в придобиването на още такава. Примерите за това са доста и не, няма да изпадаме в подробности и аргументация. Защото пространството ни притиска, а ако армията няма нужда от такава, кой съм аз да се водя по друг стандарт.
Набива се на очи опитът за стартиране на програма за ремонт и модернизация на щурмовите самолети СУ-25, за които единственото прагматично решение е продажба или нарязване за скрап. Имаме на въоръжение малки древни миночистачи. Защо, чии мини ще тралим? Студената война свърши, влезте в този век. От придобитите през миналото десетилетие три фрегати втора ръка само две плават, третата е за части, а те още тогава бяха НГВС.
От „мерките за адаптирано предно присъствие на НАТО в Черноморския регион“ те изпълняват единствено присъствието. Те не гарантират сигурност от нищо и не представляват заплаха за никого освен може би за екипажите си. Само една от корветите на „Източния фланг на НАТО“ разполага с повече адекватно въоръжение от целия ни флот. 15-ина години се чудим как да не модернизираме наследствените МиГ-29 по политически причини. После чрез микс от политически мотивирани решения и будещи насмешка изисквания на военните искаме оферти за самолети втора и дори трета ръка, които не са в драстично по-добро състояние, но пък сред тях има както F-16, така и Eurofighter Typhoon, чиято връзка е като тази между крушите и ябълките. После си купуваме нови JAS 39 Gripen, но не си ги купуваме. Сега пак питаме. Торта с моркови имате ли?
И това на фона на максимум два летящи от трите чисто нови транспортни самолета „Спартан“, понеже няма пари за обслужването им. На фона на недостатъчния брой многоцелеви хеликоптери „Кугар“ (също лош избор) и катастрофите с трагичен край на два други хеликоптера в последната година поради недостатъчна подготовка. Катастрофи, при които освен загубата на човешки животи, армейската и морската авиация губят двуцифрен процент от целия си авиопарк. И трите танка ли да изпратим? Да, и трите. Самолета не, духа силен вятър. Срещу природните стихии и стихийната администрация няма защита, а последният годен за гасене на горски пожари хеликоптер си отиде заедно с капитаните Пламен Пантилеев и Стоян Неделчев.
Да, военната техника е много скъпа. Нейната поддръжка и обучението – също. И тя често служи поне два пъти повече от пенсионната възраст на редовия военнослужещ, след като премине планови модернизации, а понякога дори отива в резерв и има шанс да живее трети живот из някоя по-гореща точка.
Да, армията е хронично недофинансирана. Но тя не трябва да получава повече пари, докато продължава да ги харчи, сякаш си ги е намерила на улицата, поради мимолетни политически подбуди или извадени от нафталина военни прищевки. Разходите за отбрана трябва да са преди всичко рационални. В името на нашия национален интерес, а не за нечий друг. Да допринасят за отбранителния ни потенциал и да са политически удобни или за предпочитане – неутрални. И колкото повече от техниката може да бъде използвана и в мирно време при кризисни или други ситуации, толкова по-добре. Същото важи за персонала. И армията го прави сравнително често. Просто почти никой не научава за това. А аргументи в стил „това винаги го е имало, не може да го няма“ са несъстоятелни. Тук държа да отбележа за протокола, че в официалните документи на армията „Проект за инвестиционен разход“ се съкращава на ПИР. Просто спрете… да се чудите на интересните съкращения.
А какво да правим с… ?
Военновъздушните сили – отворете ги тези търгове, покажете ги на обществеността. Единствените секретни неща в БА са такива само за гражданите, за това как и защо се харчат парите им. За никого другиго тя няма тайни. Спрете с дълбоко вкоренената ви параноя, господа военни администратори! И вземете най-после да ги купите тези „Грипени“. Защото са по-евтини, защото шведите ни предлагат логистичен център и защото ще са по-практични и достъпни за поддръжка. И защото в Швеция през 2020 г. никой няма да стане сърдит сутринта и изведнъж да реши, че няма вече да ни продава самолетчета. Един път вземете политически и военно смислено решение, пък може да повлече крак. 8-16 самолета и стига. F-16V ще ни излезе през носа, при положение че армията не може да се организира да поддържа нищожните три „Спартана“. Моралът на летците е достатъчно нисък и без да им купуваме скрап втора ръка, за това поне узряхме. Пенсионирайте МиГ-овете веднага щом пристигнат първите нови машини. Бракувайте ги тези SU-25. Вълшебната думичка? Веднага!
Тренировъчната авиация – купете 4-5 броя двуместни „Чесна“ или друг такъв цивилен тренажор. Неприлично евтини са. Турбовитловите „Пилатус PC-9“ са чудесни, освен за начинаещи военни пилоти стават за тренажори за спортна авиация. И после може да си вземем 6-12 броя реактивни Yakovlev Yak-130, или, ако не е възможно и удобно – италианския клонинг M-346 Master, вече имаме установени отношения с Alenia Aermacchi. Всичко това ще позволи тренировъчната авиация да действа на принципа на Военноморското училище, генерирайки както военни, така и цивилни кадри в пълния спектър. Джет трейнърите могат да се ползват като леки ударни самолети при нужда вместо ръждивите СУ-25, чиято модернизация ще е по-скъпа от 6 чисто нови ЯК-а например. Две тренировъчни бази, едната до София. Дори армейските инструктори могат да дават частни курсове по пилотаж. Представяте ли си? Военната техника да може да се ползва от цивилни, да се уплътнява заетостта и дори да се изкарват пари. Анатема, другари!
Армейската авиация – още хеликоптери трябват. Многоцелеви, които да могат да возят персонал и да осигуряват огнева поддръжка и някаква лека противотанкова роля. Да, неудобно е да споменаваме как се казват те. А да купим и 1-2 тежки транспортни хеликоптера, така че да могат да оказват логистична поддръжка в мирно време, при бедствия, и дори срещу заплащане да се ползват за специални строителни операции? Да, частни, и да – да трупат летателни часове и армията да изкарва пари от тях? Например на НЕК, телекомите и за нестандартни превози?
Сухопътни войски – да спретнем две планински бригади и да обновим 2-3 механизирани. Можем да си купим чисто нови бойни машини на пехотата CV-90 MKIV и да оставим всячески неадекватните БТР-60 само за цвят. Хърватите сега точно това ще направят. Шведите ще са много доволни от сделката, а ако си поръчаме дългосрочно 150-200 парчета в различни вариации, ще ни дадат да ги произвеждаме частично у нас. И работни места ще има, и технологичен трансфер, и ноу-хау за безнадеждно остарелия ни ВПК, преди окончателно да се гътне. Войната в Сирия свърши, а почти никой друг не ни иска вече музейните съветски експонати, които правим. От БАН ли ще дойдат новите ни разработки, или от също останалите в миналия век военни университети? Едва ли. Дори Турция развива партньорство и производство с BAE Systems. А ние както винаги спим зимен сън.
Танковете Т-72 можем да ги продадем с чиста съвест. Ако имаме съвременни БМП-та, те просто не ни трябват. И сега не ни трябват. Ще ги модернизираме до последния Б3 стандарт в Русия? Не, и аз така си помислих. БРДМ-2, БМП-1, 9К79 „Точка“ и други музейни експонати на въоръжение – за скрап на мига. Какво диагностицирахме в началото за нефункционалните обекти? МТ-ЛБ-тата ги оставяме, те могат да бъдат полезни, а и да занимават цеховете на ВПК-то за ремонти и преоборудване.
Военноморският флот – след 6-7 години да си купим 2-3 корвети и ако може, веднага 10 малки щурмови катера, като например отново шведските CB90 или руските проект 03160 „Раптор“. И всичко да е ново. Корветите и до Средиземно море могат да ходят, а всичко това е чудесно за брегова охрана, антитерористични и спасителни операции по крайбрежието и в пристанищата. И още патрулно-спасителни хеликоптери, поне най-после си стиснахме ръцете с „Еърбъс Хеликоптерс“ и това е единственото видимо положително нещо, което армията е правила в последно време.
Гражданска защита да се слее с армията – не сме достатъчно големи да имаме отделно министерство за това, нито пък има нещо общо между тях и МВР като ресурсна и техническа база. А с армията те имат много общо. Да, ето за какво ще ги ползваме тези МТ-ЛБ-та и множеството транспортни хеликоптери. Под формата на отделни батальони и други съединения в състава на инженерните части на моторизираните бригади. Или обособени, както е удачно. Мостопоставячи, ремонтни, евакуационни и спасителни машини. Военните инженери сапьори, без които не може, а през повечето време нямат какво да правят. Представяте ли си бизнесът да може да ги наема да събарят опасни сгради или да осигуряват специални услуги? Военните обичат да взривяват неща, само им платете експлозивите. Полеви медици и спасители, с нормално оборудване и готови да реагират мигновено чрез общ контролен център между МВР/112 и армията. И даже да иде някой от пресцентъра да го заснеме? А двете споменати планински бригади през цялата година да имат ротационен персонал, прикрепен към Планинската спасителна служба, за оказване на съдействие и едновременно с това – тренировки и обучения. И хората ще могат да видят усмихнатите лица на военните, спрели за миг да метат вечните плацове и излезли от казармите. Анатема.
A съвместно с Гърция, Румъния, Сърбия и Македония да си купим 6 специализирани самолета за борба с пожари. Да си поделим разходите по придобиване, с разпръснато базиране и смесени екипажи? Не е непосилно, а такива амфибийни самолети могат да кацат и на летища, и в реки, и дори в малки язовири и бързо могат да се пребазират, не само на Балканите. Да, само трябва да преглътнем с една студена вода Бериев БЕ-200, понеже са руски. Или все пак безграничният потенциал на БАН да се впрегне в разработката на допълнително модулно оборудване за стандартни военнотранспортни самолети. Те също всичко могат.
Лятото е топло, зимата студена – последните регионални конфликти отново подчертаха значението на пехотата. А нашата продължава да е почти гола, боса и със старо и неадекватно лично оборудване и въоръжение. Кардинална реформа на Интендантско обслужване, спиране на порочните държавни поръчки за дрехи и оборудване и мисъл за повече от година-две напред. Може да бъде постигнато, но в момента никак не личи. И да вземем да си подменим най-после архаичните калашници и противотанкови комплекси. За нашата численост това направо не са пари.
Граждански контрол и обществен дебат – за него не остана място. За него наистина никога не остава място, нали? Понеже някак не е удобно. Да се печата на хартия.
Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук.