Истината е, че обичаме да задълбаваме в посредствени въпроси и да ги превръщаме във водещи теми в цял един континент, а дори и в цяла една цивилизация. В това време позволяваме да ни се изплъзнат важни за нашето бъдеще въпроси. И има един, който не спира да ме тревожи. Какво ще правим със всички салафити в Европа, които увеличават броя си с всяка година? Дискусия по този въпрос не се води. Службите само споменават тук-там в някой доклад, някак между другото, и дотам. Огромна част от населението не разбира дори какво е салафизъм или уахабизъм. Не го разбират нито вайкащите се за бъдещето на Европа десни сили, набиращи сили в момента, нито носещите розови очила (а и не само) пацифисти, вярващи, че всички хора са прекрасни и равни.
От научна гледна точка можем да отбележим, че паралелно с всички промени, които носи след себе си модернизацията, в XX век се забелязва глобален подем на религиите. Френският учен Жил Капел нарича това явление “La revanche de Dieu”. Според него, във втората половина на 70-те години настъпва обрат. Секуларизацията остава на заден план и се приема подход, който вече не апелира към тотално възприемане на светските ценности, а за възвръщане към морала, който отстояват религиозните течения. Самюел Хънтингтън определя като основна причина за това последствията от културната, социалната и икономическата модернизация настъпила през XX век. Те са променили до такава степен ежедневието на индивида, че той започва да си задава въпроси кой е и къде е неговото място в света, а религиите дават точните отговори. Този подем на религиите води до създаване на течения, които се характеризират като фундаменталистки. Това казват хората, посветили времето си и интелектуалния си капацитет. Един от най-страшните фундаментализми в днешно време е ислямският. Не, не защото е важно да демонизираме новите европейци. Не защото сме ксенофоби и мразим различните. А защото е така. Този фундаментализъм е еднакво опасен както за християни, така и за мюсюлмани и атеисти.
Що е то ислямски фундаментализъм?
През втората половина на XX и началото на XXI век, темата Ислямски фундаментализъм все по-често, но недостатъчно и посредствено, е обект на интерес от различни групи в обществото – граждани, политически лидери, академици, журналисти, блогъри. Периодично, и все по-често, темата заема централно място в информационните потоци. Терминът се отъждествява с редица други понятия като тероризъм, джихадизъм, екстремизъм и ислямизъм. Всички те са съставна част от цялото, но представляват различни елементи със своя дефиниция. Смесването им е явен признак за повърхностен поглед.
Понятието тероризъм, етимологично произхожда от думата „страх“ на латински. Тероризмът гони цели с политически характер, като използва страха за тяхното частично или пълно постигане. Понятието „екстремизъм“ носи негативна конотация и се използва от външни лица, за да характеризират индивиди или групи. Не е прието определена група да се самоопределя като екстремистка. В буквален превод, думата означава застъпване на крайни мерки и възгледи. Радикализирането от своя страна представлява процес, при който лица или групи приемат екстремистки идеи, като част от революционно достигане на техните цели. На пръв поглед, всичко това изглежда ясно, но заслушвайки се в коментиращите по телевизионните студия, може да се забележи, че за някои „експерти“ всичко е едно и също.
Говорейки за исляма е важно да се отбележи ключовият момент, от който тръгват и фундаменталистките движения, а това е именно разбирането на джихада. Думата е с арабския корен и значението и е: „стремя се“, „полагам усилие“, „боря се“. Две са обичайните значения на понятието: вътрешна духовна борба на вярващия, наричана „голям джихад“ и външна, свързана със заобикалящият свят – „малък джихад“. За едни това е стремеж за по-добър живот и помощ на други хора, а за други -физическа борба срещу „неверниците“. Теоретичните разяснения относно джихада са разностранни, особено при различните течения и деноминации в исляма. В известен смисъл, някои го разбират като пацифистки метод за имплементиране на полезни ценности в заобикалящия ни свят. В традиционния ислям джихадът има само препоръчителен характер и става задължителен само като защитна реакция, когато има опасност. Разбирането на ислямските екстремисти, че джихадът е едно от основните задължения на мюсюлманската общност , предизвиква спорове и противоречия с тези, които изповядват традиционния ислям.
Фундаменталистите смятат западните страни, особено Америка и Израел, за основните виновници за изостаналостта и икономическата криза в Близкия изток. По тяхно мнение западната агресия и дългосрочният колониализъм са виновни за упадъка на мюсюлманите.
В известен смисъл определени фундаменталистки групи включват в своята палитра от схващания и политически идеи. Основна роля тук играе терминът „ислямизъм“. „Това, което наричам ислямизъм, е брандът на модерния политически ислямски фундаментализъм, който иска пресъздаване на истинско ислямско общество, не само чрез налагане на шериата, но и чрез създаването на Ислямска държава чрез политическа дейност. Ислямистите виждат исляма не просто като религия, но и като политическа идеология, която трябва да реформира всички аспекти на обществото (политика, право, икономика, социално правосъдие, международна политика и т.н.)“. Това ни предлага като дефиниция Оливър Рой.
Политическите измерения на ислямизма са широко разгледани от Йойстайн Сьоренсен[1]. Той описва коректно как ислямизмът на практика е една тоталитарна идеология, която има претенцията да е основен източник на „правилни решения“ за всички аспекти от живота на индивида. На практика там се наблюдава срастването на държавата с идеологията, което е характерно за някои революционни политически течения, оставили траен отпечатък в човешката история и докарали репресивни тоталитарни режими в Европа. В книгата „От Ислямизма до Фашизма“ са систематизирани различни определения за ислямизма, които подкрепят тезата на Оливър Рой, че това е течение, което има ясни политически послания.
Потвърждение може да се открие и в посланията на Саид Кътб, който е един от най-цитираните философи, спомогнали за възраждането на ислямизма през XX век. Често той е сочен за баща на ислямския фундаментализъм. Той твърди, че всеки трябва да се подчинява единствено на Аллах и тогава в обществото ще настъпи пълна хармония. Отрича всички човешки страсти и желания, свързани с различен начин на живот, политически режими и идеологии, като дори смята, че ислямът е възникнал именно за да ги отмени и да въведе универсални правила. Кътб остро осъжда хората, които се опитват да обвържат исляма с каквито и да било други режими и идеологии, като например „демократичен ислям“ или „социалистически ислям“.
Повечето от посланията на Саид Кътб кореспондират с основите на най-популярното фундаменталистко течение в исляма – салафизма. Етимологично думата идва от „ас салаф ал салих“, което в превод означава праведните предци. С други думи, става въпрос за връщане към „чистия ислям“. Исторически течението възниква по време на халиф Маамун (813-833г.). След това салафизмът се превръща в основа на халифата по време на Кадир Биалла (947-1031). Следва период на отстъпление от основните идеи на салфизма сред повечето ислямски кръгове. В края на XII век течението отново набира сила, благодарение на сирийския богослов Ибн Таймия, който е наричан от някои „баща на съвременния салафизъм“. Той оставя огромна следа, като допълва теорията на течението. Таймия не само разширява смисъла на джихада, но и го поставя над петте стълба на исляма. Богословът апелира за ясно разграничаване на мюсюлманите от всички други хора. Противопоставя се на имплементирането на каквито и да било принципи от другите религии и твърди, че животът на мюсюлманите започва тогава, когато те постигнат пълно различие с немюсюлманите. Външната политика също е засегната в един от трудовете му – „Законодателна политика“. Той приема съществуването само на два вида субекти – къща на исляма и къща на войната. Не се допуска компромисно отношение. Някои теоретици по-късно въвеждат и понятието „къща на договора“, което позволява мирни отношения, стига това да носи ползи и дивиденти на ислямското общество.
Говорейки за течението на салафизма, трябва да се обърне внимание и на уахабизма. В науката, а и извън нея, съществува разминаване на мненията дали това е отделно течение, дали е подразделение или пък допълнение към салафизма. Все пак може да се отбележи, че често двата термина биват споменавани в комбинация. Самите последователи на уахабизма наричат себе си „муаххидун” – добри мюсюлмани и намират определението уахабити за обидно.
Уахабизмът е ултраконсервативно движение, чието възникване се свързва със сунитския богослов шейх Мохамед Бин Абд Ал Уахаб в края на XVIII век с цел връщане към ранния автентичен ислям. Течението отхвърля напълно османизма и всички други тенденции на възприемане на чужди културни особености сред мюсюлманите, като ги намира за вражески и вероотстъпнически. Тези причини спомагат уахабизмът да се превърне в основна доктрина на саудитското кралско семейство. Част от арабите бързо възприемат течението като ответна реакция срещу турците, които владеят по това време двете светини – Мека и Медина.
Уахабитите въвеждат изменения
в системата за правораздаване. Премахва се принципът на аналогичност като
ислямски правен източник и го заместват с издаването на индивидуални фетви,
като правото за издаване на подобни актове е дадено на тесен кръг от хора. Едно
от основните произведения на Бен Уахаб е „Книга за единобожието“. Там той
посочва езичеството и политеизма като основни фактори за деградацията в
арабския свят.
Почти всички терористични ислямски организации, познати от XX и началото на XXI век, могат да се квалифицират като салафитски. Макар и възникнали в различни условия и със специфични цели, могат да се откроят някои основни основни принципи на салафизма, които са универсални. Според салафитите, най-чистата форма на исляма е била в неговата зора, като по-късно са прибавени ереси, които нарушават строгата монотеистичност на религията. Те считат, че това състояние трябва да бъде преодоляно, а като най-категоричните си противници в това отношение, които трябва да бъдат премахнати, вижда като считат шиитите и мистиците. В известен смисъл, класическите принципи на салафизма не кореспондират с тези на ислямизма, защото те не приемат политиката като път към по-добър живот. Основният им фокус е върху вярата.
Друг основен принцип на салафитите е пълното отричане на всички науки, които използват рационален подход. Голяма част от теоретиците наричат подобна философия „спекулативна теория“. Отхвърлят се и всички политически идеологии и модели, понеже са продукт на светската мисъл. Според тях единственият, който трябва да управлява, е Аллах, който е предопределил съдбата и никой друг няма право да дели тези функции с него. По отношение на икономическите възгледи и ролята на държавата, течението може да се квалифицира като солидарно и социално. Според салафитите, хората трябва да получават приблизително еднакви доходи, като роля на държавата е да ги преразпределя. Икономическите идеи тук пряко кореспондират с други, които са широко познати в Европа, особено в източната и част…
При салафитите има ясни правила по отношение на ежедневието и бита. Отхвърлят се всички предмети на „лукса“, като парфюмите например. Забраняват се изкуствата, които не кореспондират пряко с вярата. Има строги правила по отношение на храненето, по-конкретно – позиционирането на крайниците и съдовете за хранене. Жените на „правоверните“ мюсюлмани следва да не посещават публични места и предимно да стоят в дома. Отношението на салафизма към разбирането на термина „цивилизация“ също е строго определено. За представителите на течението, на практика съществува само една цивилизация и това е ислямската. Всички други хора са част от джихилийската, което ги прави невежи.
От изключително важно значение е отношението на салафитите към медиите. Според тях, тези инструменти са важен елемент от борбата с неверническата пропаганда и настояват една ислямска държава да поддържа собствени телевизия, радио, преса и пр. Отново се забелязва интересна прилика с подходът на тоталитарните режими, оставили тежка диря след себе си в Европа. Салафитите призовават журналистите да използват „чист“ език, който да е изчистен от съвременна лексика и да се придържат към кораническата.
В началото на XXI век думата тероризъм се отъждествява с това на Ал-Кайда – ислямска фундаменталистка организация. Организацията е формирана на принципа на политическа партия, с ясна йерархия в ръководството и гъвкава организационна структура. Безспорно Осама бин Ладен и неговите лични качества са в основата на терористичната организация, но важно място като идеолог и до известна степен личен ментор има Абдула Азам. Богословът може да бъде определен като един от най-успешните теоретици на салафизма. За разлика от свои предшественици като Саид Кътб, той успява да материализира и да превърне в реалност насилието, подбудено от религиозни вярвания, използвана като инструмент за постигане на цели. Огромна част от творчеството на палестинския богослов е посветена на джихада. Използвайки тезите на ултраконсервативни салафитски мислители, Азам счита, че джихадът е колективно действие, което основно е насочено към неверниците. Неговите идеи са олицетворение на радикалния и войнствен джихад, който за него е героизъм. След като бива убит, основна фигура в групировката остава Осама бин Ладен.
Една от най-мащабните акции на салафитите от Ал-Кайда са атентатите от 11 септември 2001 г., когато бойци на „Ал-Кайда“ отвличат 4 пътнически самолета. Похитителите умишлено разбиват два от тях в кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк. Според официалната статистика броят на загиналите при атентатите е 2 974 души, без да се броят 19-те терористи. Атентатите са едно от най-мащабните и трагични събития на XXI век, което повлиява силно в политически, психологически и икономически аспект не само САЩ, но и целият свят.
Ислямска държава измества Ал-Кайда от позицията на най-мощна терористична организация в света. Групировката е феномен, който надхвърля представите за терористична организация. Генезисът на групировката е заложен още през 1999 г. от йорданския радикал Абу Мусаб ал-Заркауи под името Джама’ат ал-таухид уа-ал-джихад – Организация на монотеизма и джихада. През октомври 2004 г. ал-Заркауи се заклева да бъде лоялен на Осама бин Ладен и променя името на групата известна още като „Ал-Кайда в Ирак“. След това АК успява да обедини други малки салафитски групи. Малко след смъртта на Ал-Заркауи през 2006 г. Групировката се съюзява с няколко терористични фракции и на 13 октомври се обявява създаването на ад-давиа ал-Ирак ал-исламия, известна още като Ислямска държава в Ирак (ИДИ). На практика това е протодържавно образувание, което йерархично имитира държавно управленческа структура. Постепенно групировката успява да привлече част от бойците на фронта Ал-Нусра и влиза в Сирия, превръщайки се в Ислямска държава в Ирак и Леванта.
В периода 2014-2019г. са осъществени над 40 атаки и нападения от страна на ДАЕШ на територията на САЩ и Европа, като с особена жестокост и мащабност са реализираните в Германия, Франция и Белгия. Борбата за пълното неутрализиране на групировката, поне териториално, продължава и до днес.
По всичко личи, че ислямският фундаментализъм ще остави значим белег в историята. „Ако възприемем наложилата се теза, че XX век беше епохата на Маркс и неговата доктрина за борба срещу либералната демокрация, то логично е да открием в лицето на фундаментализма заместителя, който ще гарантира динамиката на международните отношения и ще подхранва световните конфликти“[2].
В Германия, по оценки от немското вътрешно разузнаване, от 3800 души през 2011 г. до 7500 души през 2015г., 2018г. вече 11 000 се идентифицират като салафити. През 2017г. шведските власти съобщават, че от близо 200, определящите се като салафити са нарастнали на „хиляди“. 5000 през 2004г., 12000 през 2010г. и около 40 000 днес във Франция.
Още по-плашеща е статистиката за броя на джамиите, които се считат за салафитски в Европа. Статистики, изготвяни от службите на тези държави. Обособяването на места, които се превръщат в притегателен център, е ясен индикатор за още по-интензивното нарастване на броя на радикалните ислямисти в сърцето на Европа.
Няма значение дали Абу Бакр ал Багдади или формированието са ликвидирани физически. За ислямските фундаменталисти това не е край. Това е ново начало. И всички стотици хиляди „нови европейци“, определящи се като салафити, са спящи клетки, които могат да бъдат активирани в определен момент, както направи Ислямска държава. Защото голяма част от нападенията през последните пет години са извъшени от второ или трето поколение „европейци“. Всички те, живеещи тук – в „клуба на богатите“, в хвалещата се с успешната си интеграция Европа, направиха избор да захвърлят това и да посегнат към живота на невинни хора.
Преименуването на коледните
базари в „празнични“, премахването на християнската символика от градовете, при
това без никой да ни е молил за това, спомага за пренебрегването на темата за
салафитите и ислямския фундаментализъм. Действия, които нормалните мюсюлмани
като австралийският имам Тауиди, не подкрепят. Стигнали сме до там, да не противоречим
на умерени мюсюлмани, само и единствено да не накърним случайно някого. На
съвременните либерални пацифисти им убягва нещо фундаментално. Не можеш да
спреш убиец с прегръдка. Не е редно да отсичаш инстинктите за самосъхранение на
цели поколения чрез илюзорни приказки за „милосърдие“, когато в Европа има
проблем, който може да донесе страдание на цял един континент. И този проблем
са салафитите.
[1] Сьорсен Й. От Ислямизма до фашизма, София, 2016
[2] Чуков, В., Ислямският фундаментализъм, София, 2004, стр. 9
